„Загадъчната логика на сърцето“( ИК ICU, 2015) ме изненада – очаквах роман, концентриран върху невъзможността на една силна любов, и в известна степен го получих, но намерих и въпроси за вярата, за идентичността, семейството, мултикултурното общество, хармонията, дори и за нелегалната търговия на оръжия. Казвам въпроси, а не отговори, защото авторката на романа, Прия Базил, споделя, че тя пише, за да пита. И наистина „Загадъчната логика на сърцето“ ме остави любопитна за това какво е в сърцето ти да се борят два вида обич, как се постига баланс между вътрешните ти желания и наложените от семейството ти правила и можем ли да живеем заедно в хармония и разбирателство.
Прия Базил е от индийски произход, родена е в Лондон, но прекарва детството и младежките си години в Найроби, Кения. Завършва английска филология в Бристолския университет, след което, твърде респектирана от творбите на литературните си кумири, за да се осмели да пише сама, започва да работи в рекламата. Три години по-късно се зарича никога повече да не се обвързва с работа в офис.
Когато партньорът й, немският журналист Матиас Фридрих, я кани да живее с него в Берлин и да напише романа, за който отдавна мечтае, Прия напуска работата си и скача в неизвестното.
Срещнах се с Прия през един дъждовен следобед в София, веднага ме спечели с непринуденост, усмивка и топлота във всяко нейно действие.
Живели сте в много държави. Какво Ви даде всяка от тях?
Това е много интересен въпрос! Трудно е да избера само едно нещо, но може би основното, което са ми дали, е разбирането, че не трябва да се генерализира и да се правят изводи за някого само по мястото, на което живее. Винаги има повече, отколкото си мислиш и виждаш. Наистина се чувствам голяма късметлийка, че съм имала шанс да живея на различни места и да видя как живеят хората там. Израснах в Кения, която все още беше млада страна, бореща се за демокрация, след това се преместих във Великобритания, която е доста развита демокрация, поне така си мислех тогава. Но като отидох в Германия и започнах да живея там, осъзнах, че парламентарната система във Великобритания не е добре изразена, защото нямат пропорционално представяне. Освен това да бъдеш далеч от мястото, което наричаш дом, ти дава съвсем различна перспектива, отваря ума ти за това, което е възможно, по какъв друг начин можеш да живееш, какви въпроси можеш да зададеш. Всяко място хвърля нова светлина върху другите места и помага да ги видиш с различни очи. Това, което индийската култура ми е дала, е силното усещане за семейство и невероятно кулинарно наследство. Това, което Великобритания ми даде, е английският език, който свързва всичките ми светове, помага ми да разбирам всички части от себе си. Германия ме дари с мъжа, когото обичам, възможност да науча нов език, да видя света под различен ъгъл. Също така ми даде европейската ми идентичност, защото преди това съществуваше това разделение в мен – Кения-Индия-Англия и въпреки че Великобритания е част от Европейския съюз, отношението към него там е негативно. Това, че се преместих в Германия, в центъра на Европа, ме накара да оценя този невероятен проект, който сме успели да създадем, тази визия – всички хора да живеят заедно в хармония. Това е една много красива идея.
Къде се чувствате у дома?
Една приятелка ми каза нещо, което наистина ме порази. Тя каза: „Важни са лицата, а не местата.“ Така че по някакъв начин хората определят дома за мен. Семейството ми вече не е там, където израснах. Майка ми живее в Лондон, баща ми е в Кения, но в част от Кения, където не съм живяла. Сестра ми живее в Австралия, а аз съм в Германия. Чувството на принадлежност се появява, когато се срещам с тях, независимо къде се намираме. Другият дом за мен е английският език. Полският писател Чеслав Милош е казал: „Езикът е единствената родина“ и аз започвам да се чувствам така все повече и повече. Другото странно нещо, с което човек свиква, е, където и да отидеш, да си чужденец. Винаги да си вън и да гледаш вътре.
Нека поговорим за „Загадъчната логика на сърцето“. В сайта ви пише, че сте атеист. Беше ли Ви трудно да пишете от гледната точка на религиозен човек и изобщо на религиозна тематика?
Беше голямо предизвикателство! Двата героя, които са много религиозни в книгата, са Лина и баща й. Да пиша за Лина беше доста лесно, защото разбирам нейната позиция, в която вярваш в нещо, а правиш съвсем друго, и мисля, че всички постъпваме така понякога. Често се опитваме да преговаряме със света, за да оправдаем постъпките си. Всички живеем и се справяме с подобни страсти. Тя също успява да вярва в религията си и да обича някого, когото вярата й определя като неприемлив. Тези две противоречия съществуват в нея. Лина винаги цитира една сура от Корана, която наистина много харесва: „Господ няма да те съди за мислите и действията ти, a за намеренията в сърцето ти“. За нея, докато намеренията ти са добри и започваш от добро място в сърцето си, всичко е окей. Баща й е този, който наистина ме затрудни, защото той не променя начина си на мислене и позицията си през целия роман. Бях много притеснена преди да започна да пиша, защото се чудех как да го напиша, без да е абсолютно негативно и критично и без да се получи стереотип. Мисля, че е много лесно да пишеш този тип герой – религиозни фанатици, които накрая използват насилие, за да наложат това, в което вярват.
Осъзнах, че ключът в написването на Шариф, е езикът и това, че той винаги трябва да говори умерено, скромно и с огромна любов за дъщеря си, за да могат читателите да осъзнаят, че това е просто мъж, който се опитва да живее спрямо един невъзможен за постигане идеал. Това беше най-голямото предизвикателство, докато пишех книгата, защото този начин на мислене е толкова по- различен от моя.
Лина и Анил са второ поколение емигранти и се сблъскват с различията между това, което семействата им смятат за правилно, и това, което сърцата им диктуват. Мислите ли, че е възможно да се постигне баланс между тези две неща?
Мисля, че да. Трябва да може да се постигне баланс, но за да се случи това, трябва да можеш да правиш избори. Проблемът на Лина е, че тя не може да избере. Иска да направи всички щастливи. Мисля, че трябва да рискуваме, за да успеем – дори да разочароваме някого, дори да разочароваме себе си, все пак трябва да рискуваме и да посмеем да кажем „това е по-важното нещо за мен“. Но това е много труден избор, знам го от личен опит, защото когато се запознах с моя партньор, който е германец, моето семейство не ме подкрепяше много, не като семейството на Лина, но все пак беше предизвикателство. Още от самото начало обаче ми беше ясно, че ако не го приемат, накрая ще избера него. Чудех се защо другите хора не избира човека, когото обичат. Защото любовта не е достатъчно силна ли? Защото човекът не е достатъчно силен ли? Какво е?
Защото винаги казваме „любовта побеждава всичко“, но в същото време всички от нас знаем истории, в които не се е получило, защото други хора са смятали, че това не е правилно. Смятам, че до някаква степен трябва да имаш желанието и силата да се откажеш от миналото си, а и семейството ти да може да приеме, че нещата се променят, и да позволи да продължиш напред. Това често е много трудно, защото си мислим, че чрез промяната ще изгубим нещо. Харесвам един цитат от Роза Люксембург: „Тези, които не се помръдват, не забелязват веригите си“. Предизвикателствата ни карат да осъзнаваме колко сме били заседнали в предишната си позиция, ситуацията ни принуждава да се променим. Понякога нашите вярвания ни оковават. Ако не можеш да се отърсиш от веригите си, поне опитай да ги разтърсиш. Запитай се защо си толкова фиксиран върху това нещо, защо е толкова важно за теб, защо не можеш да направиш малка промяна, малък компромис.
Как мислите – до каква степен трябва да позволяваме на обществото да диктува действията ни?
Поради големите емигрантски вълни и смесване на различни култури идва въпросът колко трябва да сме толерантни. Трябва преди всичко да се запитаме кои са ценностите, които са направили една страна силна, и да се придържаме към тях. В Германия това са правата на човека, свободата на словото, на мисълта. Мисля, че извинения от рода на: „Моята култура е такава, ние го правим така“ са неуместни. Ако жените са бити и потискани или е използвано насилие, това не е приемливо. На първо място това не е културно приемливо, защото не е морално приемливо. Важно e да се определят граници и въпреки че искаме да посрещнем различията с добро, не можем да престъпваме важните за нас ценности.
Великобритания е пример за мултикултурно общество. Работи ли то там?
Мултикултурното общество може да бъде сполучливо само когато хората знаят кои са главните ценности, на които то разчита. В момента във Великобритания има много проблеми с всичките млади хора, които искат да се бият за Ислямска държава. Чудиш се как тези хора са излезли от това общество? Накрая всичко опира до това, че хората нямат точна представа за това какво означава да си англичанин. Във Великобритания няма писана конституция и мисля, че хората не разбират правата си и не чувстват, че имат глас и по този начин се привличат по-лесно от подобни неща, защото си мислят, че ще събудят чувството си за принадлежност.
Били си част от много общества, каква е твоята рецепта за хармонично съжителство?
В света съществуват хора, които са на 100% сигурни в това, което мислят. За тях светът е черно-бял, докато повечето от нас живеем в по-сиво пространство. В романа ми такъв е Мерк. Преди малко казах, че трябва да сме сигурни и че едно общество трябва да знае зад какво стои, а сега си противореча, като казвам, че това да си несигурен, не е толкова лошо. Всеки фундаментализъм е опасен. Трябва да сме с отворен и критичен ум, готови да приемем, че има решения, по-добри от нашите. И преди всичко да общуваме помежду си, да сме готови да говорим за всичките си различия, за всичко у другия, което не можем да приемем и ни плаши. И да поддържаме идеята на Европейския съюз, защото въпреки всичките си недостатъци, той представлява една идея за света, за която си струва да се борим. Осъзнах, че свободата не е
крайна точка, на която пристигаме или към която предишното поколение достига и всички останали просто си седят и не правят нищо. Свободата трябва се затвърждава непрекъснато, да се възползваме от нея постоянно, да се съмняваме, да питаме, да не се съгласяваме и да имаме много различни гледни точки. Чрез образование, чрез отворен диалог поддържаме свободата жива, а според мен тя е в основата на едно добре развиващото се общество.
Какво е основното послание на „Загадъчната логика на сърцето“?
Повечето писатели странят от думата съобщение, защото не пишеш, за да изпращаш послания, поне аз не пиша заради това. Най-вече пишеш, за да зададеш въпрос. Когато започнах да пиша, тази книга ме провокира с един израз: „аз съм друго ти“. Това е поздрав, който са използвали древните маи. Като оставим всички политически и религиозни аспекти на книгата настрани, аз се опитвам да изразя това фундаментално чувство, това осъзнаване и признаване на другия.
Как приеха романа в Кения?
Бяха много притеснени, защото съм представила кенийското общество като корумпирано. Казаха, че вече не живея там и не знам какво е положението, че не е чак толкова корумпирано.
По-лесно е да се каже, че не чак толкова лошо. Трудно е да се признае за проблем от такава величина, защото след това трябва да се запиташ: „Какво правя аз по въпроса?“. А никой не иска да направи нещата, които са необходими, за да се прекрати корупцията, защото тя е съществувала с десетилетия и е на всяко едно ниво, a е трудно да сi представиш как обръщаш подобна система. Това действа депресиращо на хората и те предпочитат просто да пренебрегнат проблема, да го направят по-малък, да кажат „не чак толкова лошо“.
Създали сте Автори за мир. Какъв беше основният Ви мотив?
След като написах втория си роман, в който се засяга нелегалната търговия с оръжия, исках да продължа да изказвам мнението си по подобни въпроси. Обаче в същото време съм на мнение, че художествената литература не трябва задължително да бъде политизирана, но и че понякога писателите трябва да изказват политическо мнение. Исках да създам платформа, където да мога да се свържа и да се обединя с други хора и по този начин да подсиля собствения си глас. При младите писатели винаги го има въпросът от позицията на какви говорят и затова си помислих, че ако гласът ми е подкрепен от повече хора, ще има по-голямо въздействие. Така се роди от желанието да има място, където да може да се случва политическа дискусия чрез литературата. Надявам се, че сега, когато съм тук, ще имам възможност да поканя българските писатели да се включат към тази инициатива и в бъдеще да има повече български имена, които са част от „Автори за мир“.
Работите ли върху нещо в момента?
Всъщност почти го завърших, готова съм с черновата, почти приключих с редактирането и се надявам, че следващата година ще издам нова книга.
Ще ми кажете ли повече за нея?
След като напиша нещо, трябва да се опитам и да намеря един изцяло нов език, чрез който да говоря за него и аз все още не съм намерила този език. Но мисля, че продължава някои от въпросите, повдигнати в първите ми две книги. Става въпрос за идентичност и семейство – какво ни прави това, което сме. Това е и книга за изкурството и какво може да направи за света то. Надявам се следващия път, когато говорим да мога да ти кажа повече за нея.
Коя книга бихте препоръчали на нашите читатели?
Един от любимите ми писатели изобщо е единственият австралиец, печелил Нобеловата награда – Патрик Уайт, а книгата, която бих препоръчала, е „Дървото на човека“ (‘The tree of man’), която за мен е нещо като Библия. Езикът е невероятно богат, а разнообразието на човешки емоции и състояния е впечатляващо.
снимки: Фейсбук страницата на ICU.